За позитивното мислене и мислещите хора или за мишките и хората 23
Oct

Тази статия зрее в мен отдавна. За никого не е тайна отношението ми към езотеричната чалга от всякакъв вид, а именно: считам я за евтино или скъпо избиване на комплекси, за сметка на здравето, щастието и живота на обектите на експеримент. Но малцина знаят ЗАЩО мисля така. В следващите няколко абзаца ще се опитам да аргументирам това свое ЛИЧНО мнение, като обясня ЗАЩО сладникавите аксиоматични утвърждения, които ни заливат отвсякъде, не са никак безвредни. Надявам се да е полезно за хората, които в ролята на опитни животни са попадналите в лабораторията на избиващите комплекси и пари „гурута“*, изникнали в периода след избухването на демокрацията като гъби след дъжд. А ако написаното от мен ядоса, замисли, отчае или дори предизвика откровена агресия у някого, значи не е било напразно.

Аксиомите като начин на живот

„7 правила на щастливия брак“ или „Сложете една усмивка на лицата, загърбете всички проблеми и бъдете щастливи напук на всичко и всички“, или пък „Позитивно намерение за деня…“, както и „Мислете позитивно и ще бъдете здрави“… Примери много , предполагам вече схванахте идеята. Проблемът на тези аксиоми, както и на всяка аксиома е, че те са едновременно и истини, и лъжи. И когато бъдат възприемани еднозначно – като едното или другото, правят поразии.

Истински са, защото в определен момент, за дадена конкретна ситуация те са абсолютно верни. Защото ако вашият брак „куца“ точно в обсега на тези 7 правила, ако ги спазвате, те ще работят добре за вас. Ако сте изпаднали в самосъжаление и сложите една усмивка на лицето, и погледнете от тази позиция на света около себе си, току виж сте станали щастливи. Позитивното ви намерение, подкрепено от действие, прави чудеса в живота ви. А ако вярвате в своето оздравяване, което е една позитивна мисъл, имате всички шансове да оздравеете…

Обаче… Същите тези аксиоми, приложени в останалото безбрежно разнообразие от ситуации, не просто не работят, но и ни лишават от шанса да предприемем адекватно действие. Защото сме се хванали за „правилната“ аксиома. Ако бракът ви почива на дълбоко взаимно доверие и разбирателство, всеки опит да спазвате някакви привнесени правила ще разбие хармонията и баланса, в които е вплетен самият ви живот. Ако ли пък бракът ви се е разпаднал и гние отдавна, ако ще да прилагате не 7, а 707 правила, той ще си остава източник на негативни емоции, потискане и проблеми. Позитивното намерение, неподкрепено с действие, създава илюзия, че правите нещо, докато всъщност проспивате живота си. А ако сте загубили близък, съобщили са ви тежка диагноза или ви е предал любим човек, да наденете усмивка на лицето си би било лицемерие, и не само че няма да ви направи по-щастливи, а дори ще усили болката. Да не говорим, че подобно поведение е меко казано налудничаво и вече предполага необходимост от специализирана помощ, пък била тя и психиатрична.

С други думи, всяка аксиома е правило, което работа САМО в една конкретна ситуация и е абсолютно неприоложимо за всички останали. Т.е., използването на аксиомите, с които ни заливат чрез интернет, телевизионния екран, книжните щандове и многобройните форми на курсове, тренинги и масови медитации, си е игра на Тото – имате някакъв шанс да улучите, но той уви, съвсем не е толкова 100%, колкото се опитват да ви убедят продавачите на надежда.

Обаче! Основният проблем на аксиомите, според мен, дори не е в това.

Главният минус на тези псевдо-правила е, че те учат хората да не мислят, да не разсъждават, да не търсят отговорите на въпросите, които естествено възникват вътре в тях.

Така човек се отказва от това да натрупа СВОЯ опит, да направи СВОИТЕ грешки и да се научи на механизмите и закономерностите на СВОЯ живот, като вместо това живее по инерцията на правилата. На практика лишава се от живот, от порастването (защото правилата са нужни при децата, за да ги предпазят от опасностите, които те все още не могат да разберат) и превръщането им в пълноценни личности. Такъв човек не живее СЕБЕ СИ, а правилата, предложени му наготово от някой друг. Матрицата работи с пълна сила.

Алтернативата

Въпросът ЗАЩО. Нищо повече, детският, влудяващ родителите въпрос ЗАЩО. Защо звездите са отгоре, Защо морето е мокро, Защо ми се случва това, (да не се бърка с каква е моята вина, за да ме наказват така – това е деструктивно), Защо това послание ме докосва, Защо съм болен от това точно (все пак разнообразието от болести е нещо, от което не можем да се оплачем), Защо имам нужда от онова, Защо реагирам така, Защо…

Въпросът ЗАЩО води към отговорите, от които се нуждаем, за да разберем себе си и света.

А ако/ когато го направим (на 31 или на 81 години) имаме шанс да започнем да живеем истински. Разбирането за процесите е като умението да плуваш – дава ни свободата да избираме как, кога, накъде, с кого, колко да плуваме през живота си. Сравнете го с тясната пътечка на аксиоматичното правило: „Трябва да направиш това!“ или „Спри да правиш онова!“. Чувствате ли разлика?

В плен на аксиомите

Защо хората избират аксиомите? Имаме прословутата инерция от детството, когато постоянно ти казват какво и как да правиш. Човек свиква, че някой друг ще прави това за него винаги. Събуждането, разбирането, че животът е риск, че няма гаранции, че никой не ти е длъжен и сам носиш отговорност за себе си, е болезнен процес, който огромното мнозинство от хора просто отказват да преминат. Изтокът дори си има доктрина за това, че човек се ражда два пъти на този свят, първият път физически, вторият – духовно. Първото е сигурно, второто се случва на единици.

И така, повечето големи хора си живеят с идеята, че те не знаят, не могат, не разбират, но някой друг знае, може и разбира. И ако те послушат, последват и направят всичко, което този някой им каже/ покаже, ще успеят. И тук е големият капан, защото докато човек следва чужди правила, той не трупа СВОЙ опит и си остава завинаги незнаещ, неможещ и неразбиращ.

Излиза, че колкото по-рано започне да прави нещата по СВОЯ начин, да опитва да разбере себе и света, а единственият начин е проба/ грешка, толкова по-скоро ще започне да знае, разбира, може…

За мишките и хората

Това, което пиша, не е ново и е обект на внимание на редица автори. Стайнбек пише гениалното си произведение „За мишките и хората“, където бавноразвиващият се (т.е. останалият завинаги дете) и незнаещ силата си Лени символизира народа, който не осъзнава своята сила. Цялата повест е притча за огромната его-енергия, която е скрита в дълбините и периодично сляпо и под напор намира изход, като почти винаги носи разрушение. Защото не е овладяна, не е осъзната, не е канализирана в съзидателна посока. Само че, докато някой се грижи за Лени, той, въпреки грижите прави глупост след глупост. Накрая, последната грижа се изразява в това да бъде убит милосърдно от този, който се е грижил за него, за да избегне мъчителното наказание за делата си.

Защото детството си има предел, крайна точка, след която човек трябва да порасне. А заедно с детството си отиват и аксиоматичните правила. Всеки опит възрастен човек да се прави на дете завършва с разрушение – на себе си и на околните.

Трябва ли да откриваме топлата вода отново?

С други думи – нима не можем да използваме чуждото знание, натрупаното и наученото от хората преди нас, с цената на огромни жертви и труд? Разбира се, че можем, даже се препоръчва. Важно е да има знание, от което да се поучим. В никакъв случай  не искам да отхвърлям опита на хората преди нас и възможността да се учим от него. Въпросът е умеем ли да се учим? Защото аксиомите не водят да учене, а точно обратното – до закърняване на тази способност!

Причината е в действието на аксиомата – тя ви позволява без да сте платили цената за знанието (някой друг, разбиращ я е платил преди вас, вие я ползвате наготово) да се възползвате от нея. Преведно на езика на усещанията това се нарича удоволствие. А когато удоволствието не е дозирано, то води да пристрастяване, зависимост и бърза смърт. Алкохолизмът, хазартните зависимости и наркотиците са добър пример за това. Ако мислите, че преувеличавам, обърнете внимание на следното:

Преди време Джеймс Олдс при провеждане на експерименти с мишки, неволно открива в техния мозък центърът на удоволствието. Резултатите от неговите експерименти сочат, че ако на това място бъде имплантиран електрод и чрез него се обработва с ток, мишката се научава да натиска 1360 пъти в продължение на един час лостчето, пускащо електричеството, което простичко казано й прави кеф.

Научен колектив, ръководен от акад. Наталия Бехтерева, повтаря експериментите на Олдс в усложнени условия. Главни герои са 30 мишки, в чиито мозъци са имплантирани електроди. Мястото на присаждането е тъкмо онази зона, която реагира на електрически ток с усещане за удоволствие. Всички гризачи реагират по един и същи начин: изпитват наслада и на бърза ръка усвояват навика перманентно да натискат лостчето, затварящо електрическата верига.

След това руските специалисти провеждат серия опити, чиято цел е да се установи дали и в човешкия мозък има център на удоволствието. Резултатът е положителен. Зоната на насладата се намира в “моста”, свързващ двете ни полукълба.

Както в много житейски ситуации, така и в тази се оказва, че ножът има две остриета – невероятното откритие може да направи всеки от нас много щастлив и едновременно с това да причини огромна вреда обяснява акад. Наталия Бехтерева.
По-нататъшните изследвания с мишки ужасяват учените. Гризачите, получили възможността непрекъснато да си доставят наслада, не се нуждаят нито от храна, нито от сън, нито от секс – те стигат до пълно изнемощение и умират.

Подобно нещо се случва и с доброволците – 12 мъже и 8 жени на възраст от 20 до 55 години. Честата употреба на копчето за пускане на електричния ток ги превръща в безволеви същества, вълнуващи се само от възможността да изпитат наслада. Те не ядат, не спят и отслабват до неузнаваемост. Експериментаторите едва успяват да ги откъснат от пагубното занимание. Защото изкуствените щастливци губят инстинкта си за самосъхранение и кефът, предизвикан от електростимулацията, може да ги вкара в гроба.

Болката и страданието имат смисъл

Болката и страданието не са случайни явления в живота ни, те идват да покажат, че се отпитваме да живеем в противоречие със себе си и/ или със средата. Всички знаем от деца, че болката е аларма, която ни съобщава, че в тялото има проблем, привлича нашето внимание към него и така провокира решаването му. Нещото, които мнозина не знаят е, че болката е не само аларма, тя е и двигател за промяната, тя те кара, бута, стимулира да започнеш промяната, защото иначе животът би бил агония.

Когато болката се премахва изкуствено, когато се бие упойка, не се решава проблемът, който я е породил, а само се заглушава алармата. Ако паралелно с това са предприети действия за решаване на проблема, тогава всичко е наред. Но уви, това се случва много рядко. В повечето случаи просто се тушира болката – с лекарства или илюзии. Да, точно така, илюзията има способността временно да обезболи емоционална болка и дори да успокои физически симптоми. Временно обаче. Тъй като проблемът не е решен, той рецидивира, при това с по-голяма сила, за която ви трябва и по-силни болкоуспокояващи. И ако на някакъв етап не се потърси решение, системата се изтощава и настъпва финалният срив.

Представете си, че си карате колата и датчикът ви показва, че бензинът в резервоара намалява, вече сте под 1/4. Спътникът ви авторитетно ви обяснява, че няма за какво да се безпокоите, според него ще стигнете спокойно до целта си и без да зареждате. Той го е правил много пъти с толкова гориво. Успокоени, вие не обръщате внимание на датчика и подминавате бензиностанциите по пътя си. Ето че светва резервата. Това вече е неприятно, лампичката упорито привлича вниманието ви, започва да ви дразни дори. Но вие знаете, че няма за какво да се притеснявате, нали сте получили уверение, че всичко ще бъде наред. За да не ви боде очите, вие залепвате лейкопласт върху датчика и продължавате пътя си. Докато колата просто не спре. Тогава вече ще трябва пътна помощ или обади се на приятел, загубено време в чакане, повече пари и нерви. А спътникът ви може да е бил абсолютно прав за себе се, ако неговата кола харчи два пъти по-малко от вашата…

Нещо такова правим със себе си, когато изключваме алармите, без да предприемем мерки за отстраняване на причините, доверявайки се на чуждия опит, БЕЗ да сме проверили неговата приложимост на нашето поле, наречено живот.

А всъщност, най-краткият път за премахване на болката и страданието е като разберете какво я/ги провокира и просто отстраните причината. Да спрете на първата бензиностанция понякога не е лоша идея, пък кой каквото ще да казва 😉

Мишките днес

Аксиомата ви дава шорт-кът, възможност от ситуацията на проблем, отчаяние, болка, страдание директно, чрез скок да се окажете в хубавото, доброто, светлото, удоволствието. Тя е упойката, която ви обезболява и настъпва така желаното в бурни периоди спокойствие. Спокойствие, което убива. Защото създава илюзия за решение: само направете това, последвайте онези правила, помедитирайте точно тази вълшебническа медитация, плеснете с ръце, подскочете два пъти, завъртете се по часовниковата стрелка и ангелите ще ви се усмихнат… И като мишката започвате да натискате лостчето все по-често и по-често, намерили сте вълшебството, няма нужда от храна, сън, разбиране, осъзнаване, реални действия… Само да се натиска лостчето, да се следват правилата и всичко ще е наред.

Казват, че сиренцето в мишеловката е безплатно само за втората мишка – т.е. ако играеш играта си умно, можеш да спечелиш. Само че вие да знаете някой да слага в капан за мишки неотровно сиренце? 😉

Мислещите хора

Мислещите хора, за разлика от мишките си задават въпроса ЗАЩО. Защо имам този проблем и защо се оказах в тази ситуация, защо ме боли, защо съм тъжен, защо… Те не търсят упойка, а решение.

Мислещите хора, за разлика от мишките знаят, че животът е аналогов процес – низ от последователни решения и действия, а не еднократен акт и подскоци от място на място. Да, те играят на тото, но не залагат живота си на това. Да, те разчитат на късмета, но учат и работят, така че когато той им се усмихне, да са готови да поемат подадената им ръка.

Мислещите хора не се боят от болката и страданието, не бягат от тях в илюзии и не търсят удоволствие на всяка цена. Те знаят, че в живота има баланс, а следователно има от всичко. И че периодите на болка и страдание са онези, които ги задвижват, за да постигнат следващите си периоди на успех, щастие, удоволствие.

Мислещите хора знаят, че не знаят всичко и затова никога не спират да се учат от другите и всичко около тях. Но те не следват аксиоми, а търсят обяснение. Защото знаят от опит, че само ако разберат принципите, могат да приложат наученото в своя живот.

Мислещите хора не се боят да носят отговорност за решенията си. Защото са наясно кой плаща цената, от опит са установили, че чуждата патка не е гъска, а чуждата трева не е по-зелена и не страдат от илюзията за чуждото „по-правилно“ решение.

Мислещите хора са рядкост, затова рекламната индустрия, статистиката и нормата не се интересува от тях. Затова пък тези хора движат света. Колко милионери от тотото, в която и да е държава в света са оставили имената си в историята, открили са нещо ценно или цитирате на децата си? Нито един май…

Никой не се е родил мислещ човек, всеки започва своя път от света на мишките. Като малки мишките са толкова сладки, точно като бебетата 😉 Но в даден момент всеки от нас е изправен пред избор: дали да бъде вечно мишка (и храна за котките) или мислещ човек, който знае, че по света има много мишки, а вечер чеше котката си зад ушите…

* Според природните закони, за да има много хищници в дадена местност, това означава, че има много храна за тях. И количеството на хищниците се контролира не като се избиват те, а като се намалява храната им. Живеем във време на бум на всякакви врачки, баячки, терапевтачки, гурячки и прочее “духовни учители”. Което ме кара да се мисля, че всъщност има страааааааашно много мишки…

 

Обратно към всички Статии