Да прощаваш е Божествено… 12
Jan

Ще започна отдалече. Много отдалече. Не от “Имало едно време…”. И даже не от околовръстното.  Да кажем от… псевдо-здравословното хранене.

Сигурно сте чували това:

“Закуската изяж сам, обядът раздели с приятел, а вечерята дай на врага си.“

Странното е, че толкова много хора си мислят, че става дума за ядене.

Ще отворя малка скоба за любителите на диетологичната чалгичка. Вечерното хранене доставя 40% от необходимите градивни елементи и енергия, така че през нощта организмът да регенерира себе си. Именно затова, когато човек не яде вечер, отслабва – защото когато не е получил материал за регенерация отвън, организмът прави това за сметка на собствените си запаси. Само че това Е ХОДЕНЕ ПО РЪБА, защото е необходимо:

1. Да държиш организма продължително време в това състояние, за да е отслабването трансформативно (т.е. намиране на ново стабилно състояние на организма при по-ниски килограми), а не временно изнасилване, последвано от мощна компенсация – Йо-Йо ефект.

2. Без при това да го вкараш в дефицит – витаминен, минерален, енергиен (особено що се отнася до нервна система).

Като цяло това е доста сложно нещо, към което хората подхождат безотговорно с илюзията, че е безопасно и резултатът обикновено е като при всяка безотговорност – причиняват на организма си ефекта на слон в стъкларски магазин: перманентни дефицити, изтощаване, а от там се стига и до по-сериозни нарушения. Та толкова по темата с „вредната“ вечеря.

 

Совите не са това, което са

 

Да се върнем на максимата с триразовото хранене. Ако тя се отнася наистина за хранене, е малко гадничка, не мислите ли?

Закуската била най-полезното хранене, затова трябвало да го изядем сами – егоизъм на N-та степен, щом е полезно, значи на другите нито трохичка!

Нататък става още по-интересно. Обядът, понеже не е толкова полезен като закуската, ще го делим с приятели. На закуска не се сетихме за приятелите, тогава всичко е само за мен, приятелите да… гладуват. Излиза, че приятелите се ползват като в онзи анекдот „Яж ги, баби, тези ябълки, че иначе прасетата ще ги ядат.“ Приятелите са една идея над прасетата, но пък ние се храним здравословно.

Най-интересно е с вечерята. Значи да вечеряш е вредно. И понеже е вредно ние я даваме на врага си – на, да се задавиш дано, да пукнеш от нездравословно хранене! Едно интересно съчетание на полезното с полезното.

Вероятността тази логика да е вярна е малка, да не говорим, че е доста извратена и никак не се вписва в християнската идея, изповядвана от Западното общество – любов към ближния, прошка, приемане. Затова предлагам да потърсим друга логика.

 

“… Символът, митичният символ, не се отнася до нещо, което ни е известно или познаваме рационално. Той се отнася до духовната сила, която действа в живота и която ни е известна само чрез своите ефекти. “

Джоузеф Камбъл, Пътят на Мита

 

И така, Закуската, първото хранене за деня. Денят, който често е използван като символ на живота и в източните притчи, и в западните поговорки.

В утрото на този ден ние сме деца и по този случай сме завършени егоисти. Не защото сме лоши – децата са едни ходещи човекоживотинки, нямат още изграден (или наложен) морален кодекс, правила, хуманност и всякаква друга мъгла, която се стели в нашите глави*. Там всичко е ясно – искам бонбон, играчка, колело, жаден съм, студено ми е, топло ми е, страшно ми е, etc. Ресурсът е ограничен, обаче аз трябва да задоволя всичките си потребности, на всяка цена, няма ограничения на средствата и методите.

Характерна особеност е липсата на чувство за мярка – бонбони, колкото има, всичките; игра, докато не се стигне до раздразнителност от изтощение; искам още и още, и още играчки. И никаква отговорност – да сте срещали отговорно животно?

Ние ядем закуската си сами не в смисъла на сами, а в смисъла на пълния егоизъм – това е времето на животинското начало. В това няма нищо лошо, то просто е факт. Раждаме се животинчета, от това никой от нас не е избягал. Това, дали ще станем хора, обаче, е под въпрос.

 

“Нашият живот пробужда характера ни и узнаваме повече за себе си, докато вървим напред.”

Джоузеф Камбъл, Силата на Мита

 

Обядът, с напредването на Деня детето е пораснало. Основна разлика е появата на отговорност и доста по-йезуитския подбор на методи за добиването и ползването на осигурения ограничен ресурс. Вече има разбиране (не просто инстинкт), че ресурсът е ограничен, обаче има и стратегии КАК да си осигурим максимално ресурс за себе си и как да го използваме. Зверчето е започнало да се очовечава, но не за сметка на себеосъзнаване (разбиране на себе си), а за сметка на развитие на логиката (разбиране за света).

Характерно за този период е, че всичко лошо е извън мен, аз съм един такъв идеален. Изгражда се ГРАНИЦА между мен идеалния и неидеалното, което винаги е извън мен. А там, където е прокарана ГРАНИЦАТА, там се води ВОЙНАТА.

Защо е нужна войната? Защото колкото и да е неидеален светът, там, извън мен е и така нужният ми ограничен ресурс. Това предопределя създаване или избор на готови (научени от родителите) стратегии, благодарение на които да си осигуря ресурс: работа, бизнес, пари, влияние, семейство – безопасна среда, пояс на сигурност между мен и застрашаващия ме свят. Символ на “моето стадо” са приятелите** – те са от добрите, те са от моята страна на границата, те са моето „стадо“, което ми гарантира оцеляването в големият свят, в който бродят разни работи.

Схемата работи, при някои по-успешно, при други не. Мотивът: да имаш повече, повече, повече, още повече – пари, слава, власт, обич, влияние, внимание. Да, вече има разбиране, че сам си за никъде, затова обядът (ресурсът) се дели с приятелите. Товаь обаче, не е нищо повече от поредната стратегия – приятелите заменят родителите, т.е. те са средата, стадото, в което животинчето е в безопасност и където има достатъчно ресурс, и се генерира сигурност. Взаимоотношенията в него са на съзависимост, а идеята е една – хората около мен са от нашите, а отвъд тях има враждебен свят, от който ме разделят… тези хора (приятелите). Така че колкото повече ресурс, толкова повече приятели, толкова е по-дебела е стената между мен и враждебната част на света. А животът е борба…

Като цяло обядът не се отличава качествено от закуската, а само количествено. Има чувство за мярка в потребяването на ресурса, но то е на база самоконтрол (т.е. потискане), а не постигане на хармония. А стремежът да имаш максимално много от ресурса, което си е животинското начало, си е налице. Просто вече е маскиран под благовиден предлог – животинчето не е станало човек, но се е научило да изглежда като такъв… По Маслоу сме още в основата на пирамидата на потребностите, а за човещинка трябва да сме закачили върха, поне с нокти да дращим по петото стъпало.

 

“Само когато човек опитоми собствените си демони, той става цар на себе си, ако ли не и на света.”

Джоузеф Камбъл

 

Вечерята, това е най-интересният и хубав момент. По моето скромно мнение огромна част от хората не вечерят. Никога. С други думи доказват максимата че „Мъдростта идва с възрастта, но често възрастта идва сама.“

Какво е да дадеш храна на врага си? Храната е живот, това е ресурсът, който поддържа телата ни живи. Без храна тялото умира, единственият начин да се поддържа живота е поглъщането на храна, която живият организъм трансформира в енергия. И така, храната е живот. И какво излиза, че вечер така ни хлопа дъската, че даваме храна на врага си, поддържайки го жив?

Ами ако…? Врагът – някой, който иска да ти отнеме ресурса, било то пари, храна, живот, власт, влияние. Врагът е някой от тези отвъд ГРАНИЦАТА, от такива ни пази стената от приятели на обяд и родителите на закуска. Ако го нямаше врагът…, ресурсът нямаше да е ограничен, защото нямаше да има кой да посяга на него. Ако го нямаше врагът, нямаше да има нужда от ГРАНИЦА. Ако… Ами ако Границата СЪЗДАВА врага?

Да дадеш храна на врага си означава да си в състояние да приемеш света в неговата цялост – онези неща, които условно са добри за теб + онези, които условно си смятал за лоши за теб. С други думи – да спреш да делиш света на добър и лош, да стане цял. Само че това делене не е извън нас, спомнете си, това делене е вътре – всички лоши качества наобяд присвоявахме на враговете, на онези извън мен, на гадовете, правителството, държавата, даже времето. Така псхичният ни апарат дисоциира лошото в нас, онова, което не приемаме в себе си, присвоявайки го на обекти извън нас. Врагът е статист в нашия филм, той е ПРОДУКТ на нашето съзнание, на онова, което не искаме да имаме в себе си (ама имаме), опит да го изнесем извън себе си и там да го размажем. Опит да съм идеален.

За да падне границата, е необходимо преди всичко да видиш, че „това което е отвън е това, което е отвътре, това, което е отгоре, е това, което е отдолу, това което е отпред, е това, което е отзад.“

Западът го нарича прошка. И се къса да прощава и да иска прошка. И не става и не става.

 

Да грешиш е човешко, да прощаваш е Божествено.

 

Човешко е да се греши. Човекът възприема живота през призмата на дуалностите – добро/лошо, правилно/грешно, черно/бяло, топло/студено, красиво/грозно… И когато възприемаш живота ПРЕЗ тази призма всеки ден ти се налага да избираш – или е добро, или е лошо, или е правилно, или е грешно, или е черно, или е бяло, или е топло, или е студено, или е красиво, или е грозно. И като заемеш позиция изграждаш граница, която те отделя от другата позиция.

Божествено е да се прощава. От позицията на Бога няма добро и лошо – той е създал само добро, а лошото е обърнато наопаки добро. Няма правилно и грешно, той всичко е създавал правилно, просто някои го четат грешно. Няма черно и бяло, въпрос на дължина на вълната все пак. Няма топло и студено, има количество енергия на единица площ. Няма красиво и грозно, има възприятие. Божествената позиция е, че всичко е в хармония, защото Бог Е ЦЯЛОТО ТОВА.

Как да бъдем хора и богове едновременно?

 

“Онова, което ни подсказват митовете е, че от дъното на бездната идва гласът на спасението.Тъмният момент е онзи, в който ще дойде истинското съобщение на трансформацията. В най-тъмния момент идва светлината.”

Джоузеф Камбъл, Силата на мита

 

В ежедневието ни има хиляди ситуации, в които трябва да взимаме решения и се налага да правим избори – или/или. Това неизбежно води до грешки, които се натрупват и с времето тежат все повече и повече…

Да дадеш вечерята на врага си

Да застанеш в позицията на Бога, който е създал всичко и В което се съдържа всичко: и това, което възприемаме като добро и другото, което считаме за зло. Аз съм. Не той, тя, то, правителството, държавата, времето… АЗ.

Да видиш взаимовръзките, благодарение на които тези две (от човешка гледна точка) неща са в идеален баланс (за да могат да съществуват, иначе няма да ги има) и всъщност са едно ЦЯЛО. Да погледнеш истината в очите. Независимо от страха, че няма да ти хареса. Само тогава можеш да променяш.

Да дадеш право на съществуване на това, което отричаш в себе си и съответно така упорито унищожаваш извън себе си. Да бъдеш жесток като Бог спрямо себе си, без да си оставяш възможност за отстъпление…

С възстановяването на баланса пада границата, тя вече е излишна.

Нахраненият враг престава да е враг.

Ставаш отново ЦЯЛ, създаден по образ и подобие…

Добре е да се вечеря. Редовно.

 

* Мъглата не е никак лошо нещо, това са просто ниски облаци. Та когато човек няма осъзнаване на правилата, по които живее, той ходи по живота като в мъгла – уж спазва правилата пък все някакви объркани работи стават. Когато има осъзнаване и дълбоко разбиране на себе си и света и механизмите, по които се случвам аз и светът, както и как тези две работи си взаимодействат, мъглата се вдига (т.е. облаци пак има, ама не са толкова ниско че да пречат на видимостта ни) и човек започва да вижда.

** Това “приятелство” няма нищо общо с истинското приятелство, за което говори Франческо Алберони.

Обратно към всички Статии