"Омразата е любов, която се е обърнала с гръб."

Тери Пратчет
Тук, край реката… 04
Apr

Чели ли сте детски приказки, в които героят или героинята се превръща в някакво животно – вълк, мечка, кон, елен, орел, сова и прочее? И най-опасното нещо за него/нея е, че ако след определен момент – полунощ, пълнолуние, изгрев слънце, падането на зимата и т.н., остане в животинския си образ, ще си остане такъв/такава завинаги?

 

Ако използваме метафората на сър Тери Пратчет, това е Заемането. В Света на Диска то е достъпно само на вещиците, но условието е същото – ако човек остане твърде дълго в образа на Заетото животно, има опасност да изгуби завинаги човешкия си облик и да остане врана, елен или мишка, чиито очи понякога те гледат, сякаш зад тях текат човешки мисли…

 

Метафорите са най-хубавото нещо на художествения разказ и в същото време – най-опасното.

 

Те помагат на човек да разбере много по-дълбоко и по-цялостно посланието на автора, но колкото по-сложна е една метафора, толкова по-голяма е опасността човек да бъде „пленен“ от нея, вместо да я разбере, разгадае. Ако ви кажат, че някой е „коравосърдечен“ или „твърдоглав“, едва ли ще попаднете в плен на метафората и ще решите, че сърцето му е по-кораво или главата по-твърда. Но когато гледате Кинг-Конг, огромната част от хората виждат във филма една огромна маймуна и една слаба девойка. Малцина виждат в тях символите на основните конструкции на психичния апарат на човека, в който има и първично, мощно, разрушително начало, и фина, мека, чувствителна душевност. И съответно посланието на метафората остава неразбрано, а именно, че когато се отиде в която и да е от крайностите, се стига до разрушение: маймуната е убита, когато се оказва в Ню Йорк, а красавицата не би оцеляла дълго в джунглата. Кинг-Конг е разказ за това, което се случва вътре в нас, както и повечето приказки…

Но нека да се върнем на Заемането.

 

Правим го цял живот.

 

Нима не са ви учили „да се поставите на мястото на другия“, за да го разберете? Нима не сте чувствали болката на човека, когото обичате? Нима не сте били безкрайно щастливи, заради успеха на децата си? Нима не сте се просълзявали, докато гледате филм? Има хора, които „знаят“ какво и кога иска домашният им любимец или кога да посадят и/или поливат растение… Мога да продължа безкрайно с примерите, но май стана ясно, че всеки от нас практикува „заемане“ многократно в рамките дори на един ден. Просто това се случва спонтанно. И в това няма нищо лошо, освен ако… Да, точно така, ако не останем твърде дълго в едно заемане, така че да загубим себе си и да се превърнем в онова, което сме заели.

 

Защото заемаме не само отделна личност, настроение, емоция, а и работа, среда, общество. И най-вече – правим го за дълго.

 

Работата ни повелява да се държим по определен начин поне по 8 часа на ден и с течение на времето, ние просто забравяме да се върнем „в себе си“ след края на работния ден. Като резултат правим неща извън работата си от служебната си позиция и това води до проблеми. Ако използвам един пример от психотерапевтичния цех, когато актьорът Иван Петров играе гениално Хамлет на сцената на градския театър, всичко е чудесно. Но когато, след представлението от театъра си тръгне Хамлет, а не Иван Петров, това предвещава проблеми – с приятели, семейство, а и дори на улицата.

 

Колко от вас са шофьори? По колко нарушения правите на ден и на колко ставате свидетел/жертва? За разстоянието от къщи до офиса ми (7 км в София), аз засичам средно по 25 нарушения на „колегите“ на пътя. Имах възможността да карам 250 км градско и извънградско в Германия наскоро, отчетох 1 (да, ЕДНО) нарушение. Защо тук се кара така? Защото всички така карат. Ето ви типичен пример за заемане на средата. Ако пуснете германец да кара тук, няма да мине дълго време и ще започне да кара като джигит. А нашите там карат мнооого внимателно.

 

Някой може да нарече това адаптация. Адаптация би било, ако си давате сметка, че това е просто среда, в която за малко се потапяте. И съответно тя не ви ядосва, не ви кара да псувате другите участници в движението, не стигате до крайната точка на пътуването на нокти и не си го изкарвате на следващия в редичката. И най-вече, ако не ви КАРА да сте по-джигит от другите джигити ВСЕКИ ДЕН. Защото не бързате всеки ден, нали?

 

Как се проявяват последиците от твърде дългото заемане и забравянето на себе си?

 

Постоянна нервност, депресия, влошен сън, неудовлетвореност, прекален или липсващ апетит, липса на желания… Да, именно, най-характерната черта на заемането е, че човекът, останал твърде дълго в чужда роля НЕ ЗНАЕ какво ИСКА. Ако му зададете въпроса директно, той или агресира, или „не знам“, или започва надълго и нашироко да ви обяснява какво ТРЯБВА и как „то не може човек да прави каквото си иска, защото ако всеки правеше каквото си иска…“.

 

На даден етап от живота си аз попаднах в тази ситуация. Разбрах, че огромна част от нещата, които правя, не ми носят удовлетворение и обслужват други хора, организации и/или средата. Знаех със сигурност, че НЕ ЖЕЛАЯ повече да правя тези неща, но големият проблем беше че НЕ ЗНАЕХ а какво ИСКАМ да правя – заемането беше продължило твърде дълго.

 

И като не знам, реших да питам…

 

Моят ментор се усмихна на въпроса ми и каза: „Въпросът, който ми задаваш, вълнува хората  от хилядолетия и никой още не е дал отговор. Обаче, знаеш ли, китайците са казали, че ако стоиш достатъчно дълго край реката ще видиш как трупът на врага ти минава покрай теб. А какво прави европеецът?! Скача в лодката, гребе срещу течението, намира пустия враг, съсича го на две и оставя името си в историята. Китаецът би се опозорил, ако остави името си в историята.“ – с присъщото си чувство за хумор завърши той.

 

Какво е да застанеш край реката?

 

Да излезеш от активните действия, от самото време и да наблюдаваш отстрани, без да се месиш. Това не означава човек да не прави нищо, може да продължи да изпълнява ежедневните си задачи (стига да иска), въпросът е КАК го прави. Важно е това да се случва от вътрешната му позицията край реката – все едно наблюдава себе си през цялото време. Умението се нарича себерефлексия и като правило е присъщо на осъзнатия човек. Не е съвпадение, че това е основната методика на изучаване на даден обект от науката – да се излезе от обекта и да се изучи чрез наблюдение отстрани. Не можеш да разбереш и изучиш нещо, докато си вътре в него, спомнете си максимата, че от дърветата човек не вижда гората. Просто  тази наука е за самия човек, за един конкретен човек, предприел изучаване на себе си.

 

Какво се случва, когато човек застане край реката?

 

Първо се освобождава от всички заемания, натрупани през годините. Те падат като стари дрехи, слой след слой. Много бързо човек разбира, че прави един куп неща, не защото иска (т.е. това не са автентични желания), а защото някой някога му е казал, че така трябва. Като спре да ги прави се освобождава страшно МНОГО ВРЕМЕ.*

 

В освободеното ВРЕМЕ и в освободеното от чуждите “трябва” ПРОСТРАНСТВО  се появяват желания, автентични, свои, онези, които носят радост, удовлетворение, щастие… Обърнете внимание, те СЕ появяват, никой не ги измисля, казва или съветва. Удивително е колко елементарни и дребни неща могат да правят деня (и нощта 😉 ) вълшебен. Държа да отбележа, че край реката няма цели, тя носи нещата, а не човек да й подсказва: „донеси ми това“.

 

А когато човек започне да живее в хармония с реката, животът оживява. Да, точно това имам предвид, нещата се подреждат сами, когато им е времето, идват нужните хора, стават разни работи, къде късмет, къде предопределение… Реката тече и носи всичко необходимо (труповете на враговете не са задължителни 😉 ).

 

А „Времето е преди всичко навик.“, според сър Тери Пратчет.

 

* Страничен ефект е, че човек започва да вижда в какви роли са заседнали хората около него. Безсмислено е да се опитвате да им кажете, покажете, подскажете, но ако много ви напира можете да опитате – все пак, човек разбира истински само от опит 😉

 

Н.Н.Лыков
“Река на времето” Мястото на лагерувани на дружината на Александър Невски
Платно, масло. 90 х 140/2001

Обратно към всички Статии