"Омразата е любов, която се е обърнала с гръб."

Тери Пратчет
ДОСТОЙНО ЕСТ 19
Feb

Александър БЕЛЧЕВ

Тя вървеше винаги с гордо вдигната глава и пореше въздуха и житейските бури като клипер (употребявам термина за бързоходен ветроходен кораб с много платна метафорично и заради любовта ѝ към морето ) – и беше висока – и на ръст, и като поетични възможности, та в килватера ѝ бълбукаха доста завист и породена от нея чисто човешка злобица, изразяващи се нерядко в нечистоплътни, меко казано, действия.

 

За нас, които правехме първите си литературни опити по нейно време и в нейната Варна, и на които тя винаги безрезервно помагаше, тези думи казват почти всичко – но да обясня на по-младите, които ще четат тези редове и дано – стиховете ѝ, какво означаваше в непознатите, и по-добре, за тях соцвремена, какво означаваха тогава термините „издателство“ и „априлска дискусия“.

 

Издателство беше мястото, където евентуално ще отпечатат стихосбирката ти, ако си послушен, чакаш поне пет години и приемеш своеволията на редактор, назначен да бди да не се промъкнат опасни за Партията идеи встрани от т.н. „социалистически реализъм“ – мъглява формулировка, даваща им права да снемат от предлагания ръкопис всяко стихотворение, независимо че липсата му може и да осакати художествената стойност на бъдещата книга, и дори куплет или ред, които пък осакатяват стихотворение, и прочее произвол.

 

Априлските дискусии бяха обсъждания на отпечатаните през годината книги, от услужливи на режима критици, и на предлаганите в издателствата ръкописи, оценявани пак от същите критици – параграф 22, откъдето и да го погледнеш.

 

Държавата, т.е. БКП, контролираше всичко, понеже издателствата бяха държавни и една първа стихосбирка струваше между 15 и 25 стотинки при средна заплата около 140 лв, едно кафе 30 стотинки и кутия цигари 60 стотинки – а, един хляб 30 стотинки, бял, типов – 15 стотинки. А бе земен рай! При тираж 1000 бройки за стихосбирка – и всички продадени – по 15 стотинки – 150 лв. за поне пет години.

 

Дотук с бакалските сметки, те са почти такива навсякъде по света и по всички времена – а тогава у нас НЯКОИ писатели живееха от привилегиите, които властта съвсем целенасочено им осигуряваше с цел поне донякъде да ги контролира, но трябваше да са послушнички – а Венета не беше. За нея, както и за много други, писателското и човешко достойнство стояха над всички повели на режима и тя все пак успя да издаде свои книги. ВЪПРЕКИ! Да, въпреки – тогава това означаваше или иносказателно, с намеци „между редовете“, или да си толкова категорично творчески силен и необорим, та да ги ПРИНУДИШ, да стане опасно и за тях да те спират. На пръв поглед непосилна задача, но да видим какъв път си избра Венета и какво ѝ коства това.

 

За да успяваш срещу такива хора, се налагаше да знаеш повече от тях. Не кое е първичното – кокошката или яйцето, да знаеш, за да ги оборваш, или за да пишеш все по-добре (необходима предпоставка за перфекционисти като Венета), но да знаеш помагаше и срещу анонимните доноси и с нищо неподкрепени явни клевети на бедните духом, любимо средство на всеки авторитарен режим, и срещу статиите на критици в официози като вестника на властта „Работническо дело“. Последиците за авторите вече не бяха както през 60-те години, когато дори стихосбирката на поет като Иван Динков („На юг от живота“) беше нарязана на ленти, или случая с „Люти чушки“ на Радой Ралин, изгорена в пещи – но забавяха развитието на „неудобни“ за момента автори. Все пак един поет е с по-висока чувствителност и раним, и подобни наплевателства костваха живота след два инсулта на Андрей Германов, също гений на изящната словесност и любим учител в литературата и за Венета.

 

Само че, за чест на българската литература, тя намери сили да се противопостави на подобни посегателства и да създаде своите шедьоври въпреки тях. Та нали поезията не е занаят, от който можеш да живееш, а призвание, без което не можеш и да дишаш? Това свое творческо кредо Венета Мандева заяви съвсем категорично и недвусмислено в стихотворението

 

РАЗГОВОР ЗА БЕЗСМЪРТИЕТО

Колко поетични братя
любят тъй, че да рекат:
„Питат ли ме де зората
ме ѝ огряла първи път“…?

Стихове като лавина,
но от малък всеки знай:
„Хубава си, татковино,
име сладко, земя рай“.

Повтори: „Тоз, който падне…“,
после се запитай сам:
за каква сме слава гладни,
имаме ли ощ е срам?

Грях душите ни изцежда
и в естраден стих ечи,
а нестигнати се свеждат
двете хубави очи.

Ние сквернословим, черним,
тъпчем по светия прах,
но не ще досегне червей:
„мъртвият не ни е враг!“

Не, България не гледа
своя образ още в нас.
… А ни трябват два-три реда,
но изпети с верен глас“

1988

 

То видя бял свят (в книга) в третата ѝ стихосбирка, „Делнична тетрадка“, Сф, „Профиздат“, 1989 г., с редактор Кирил Гончев – поетът, уволнен от издателство „Народна младеж“, понеже допусна да бъде отпечатана под негова редакция „Фашизмът“ на някой си Желю Желев – та откъде да знае партйната цензура, че това е бъдещ президент? Споменавам този факт не случайно, разбира се – а като повод да подчертая, че с големите като литературна стойност, равни ѝ по поетичен ранг, Мандева никога не е имала проблем. И как иначе, колко са авторите, заявили необоримо творческо присъствие още в първата си стихосбирка със стихотворение като

 

РАЗГОВОР С ВЕНЕТА

(На Венета Ботева)

И аз съм българка, Венето, и мойто име е Венета.
И аз разбирам как го чакаш през Дунав и през вековете.

И пряко на водите мътни, и пряко дългите години,
мълвата : „Жив е!“ – се възражда, там, дето той веднъж е минал.

През хилядите смъртни вести, че тук и там са го убили,
че го предали и продали, ти жив го виждаш – имаш сили!

Куршум се удря о скалата, искра изсича, Ботев пада,
но пак изправя се, Венето – България се нему нада!

Той никога не е умирал, ти чакай го – въстана роба .
А който мисли, че е мъртъв, той нека да му найде гроба!

1976,
(Из „Градско време“, библиотека „Кълнове“ на издателство „Георги Бакалов“, Варна 1979 г., редактор Петър Алипиев).

 

Не че и с толкова стойностни редактори се минаваше съвсем без проблеми – но от друго естество, творчески, свързани с мисията на добрия редактор да помогне на поета по-категорично да изведе творческия си замисъл, или с подредбата на стихотворенията, за да „дишат“ по-пълноценно в съседство, да не си „пречат“ – разплакана съм я виждал дори неведнъж, несъгласна не просто ред да промени, а дума, и казваше – като не му харесва, по-хубаво ще му напиша! – факт, така и ставаше.

 

За това допринасяше и трудния ѝ делник, тя като чувствителна антена улавяше, но и живееше с проблемите на хората около себе си – и те ставаха теми на стиховете, дето пишеше, когато крадне от съня си. Независимо как и къде си изкарваше прехраната – като журналист репортер във варненските вестници „Народно дело“ и „Полет“ и кореспондент за варненски окръг на в. „Вечерни новини“ ли, като учител по литература и възпитател ли или на работа в отдел „Култура“ на Община Варна, тя някак си успяваше да намира време и да помага, и да утешава, и литературен съвет да даде, и литературна школа „Прибой“ за млади поети да ръководи, и дори… да обича..

 

КАТАСТРОФА

Ти ме загуби във своята вълча гора от въпроси.
Аз те загубих в излишък от багри, които във себе си нося.

Някак намирахме още пътека за ласките с искрени длани.
После очите си блъскахме в порти железни, от думи ръждиви ковани.

В края на моста те чака коварно една детелина –
стискай волана, и зъбите стискай – със мене дано се разминеш!

Знаем и двамата – малко растение с четири листа –
ето ти четири лесни посоки и четири сигурни писти.

Четири края и четири гвоздея има и кръста –
тъй се разминахме – с топлата кръв във туптящите пръсти.

Колко белязани атома мои валят върху твойта гора от въпроси?
Бог да помага на мойте помръкнали багри, та кръста да нося!

Колко си дадохме всъщност, а простият страх го направи безцелно.
Себе си всеки от двамата как ще намери сега поотделно?

(Из „И пак сърцето“ Книгоиздателство „Георги Бакалов“ Варна 1984 г. Книгата е утвърдена след полемика, приключила на Априлската литературна дискусия 1985 г.)

 

Но тогава вече бяха направили впечатление и образната система, и езиковите ѝ похвати, и тематиката, и начинът, по които ги защитаваше. Не случайно важен белег за стойността на литературното наследство на даден поет е и доразвиването и обогатяването на теми, породени в началото може би от божествено припламване на вдъхновението, но с натрупването на жизнен опит и такъв в овладяването на текста избуяват в пълния си блясък в следващи книги. Пример за това при Венета Мандева е цикълът „Отечество“, започнат в първата ѝ стихосбирка с „Разговор с Венета“, и изведен в пълнота в третата – „Делнична тетрадка“. От там е и

 

РАЗГОВОР ЗА ПРЕДАТЕЛИТЕ

„Не познавам ни едного бунтовника, който да не беше предаден от българин.“
Захари Стоянов, „Записки по българските въстания“

 

Гола истина ми казваш, ти, Апостоле Захари!
Вярно, много са онези, що предаваха България!

Кой бесилото закичи с русия перчем на Левски?
Царя на Април – Бенковски – кой удави в кръв безчестно?

И дими един револвер край любимеца ми слънчев –
чак от Трявна вятър иде – милва мъртъв Ангел Кънчев.

В мрака е смъртта на Ботев – как стихът, ведно с душата,
през куршумената дупка отлетя във небесата!

Врачански овчари сочат четниците му брадати –
мислят всекиго за Ботев… Откъде сте вий, предатели?

Сричахте: „аз“, „буки“, „веди“, спирахте полуграмотни,
че „добро“ и „ест“ не трябват, за да се пасат животни.

„Що добро е?“, „Ест свобода“ – с книгите-главни в торбата
отчето Матей търчеше да ви пали из полята.

Вий го кръстихте Миткало с равнодушие зловещо –
простият от страх отхвърля всяко неразбрано нещо.

Днес, след сто години, чувствам – страх във всяка кръв говори,
който що е зло не знае, той страха си не пребори.

И в момента, с потни длани, някой мен така предава.
Питам, как ще се укрие, щом животът продължава?

Чуй, Апостоле Захари, гола истина и свята:
Свободата иска Екзарх, а не само Караджата!

 

Венета Мандева написа и рубаи, и сатирични стихове, нямаше литературен жанр, с който да не може да се справи и да внесе наповторимо присъствие, само нейно, в него, преведе от руски стихове на Евтушенко и Висоцки, за всичко намери време, но това вечно пренапрежение я изпепели и пренесе прекалено рано в по-добрия свят. Кратък, за наше съжаление, живот, но изпълнен с достойнство до сетния ѝ миг.

 

ДОСТОЙНО ЕСТ

„И през единствения си живот
като през угар ще премина“
Андрей Германов

 

Но късно стига до душата,
че всеки е с един живот –
когато заореш в браздата,
облят в последната си пот.

И сам безсилно осъзнаеш,
че мравките по теб пълзят,
че смешна – притчата за рая
напуска първа твойта плът,

че бучки пръст се впиват здраво
в напукания, сух език
и грешките ни се изправят
със немия ти, сетен вик…

Тогава няма да си спомниш
доброто, дето си видял,
а всички мигове огромни,
които сам си разпилял.

По празни спирки, празни гари,
за празни клюки, в ядове.
Секундите не се повтарят,
с пирони пулсът ги кове.

Затуй ти казвам – отминавай
през суета и през вражда.
След теб животът продължава
от семе в твоята бразда.

 

ВЕНЕТА ПЕТРОВА МАНДЕВА – поетеса, сатирик, писател публицист и преводач; общественик и природозащитник. Родена на 27 юни 1946 г. в град Павликени, завършва българска и руска филология в университета във Велико Търново. От 1969 г. живее във Варна. Работи като журналист – редактор и кореспондент, преподавател, възпитател, в отдел Култура на общината. Публикува десетина книги с поезия и публицистика. Член на СБП. Активист и лидер на Екогласност във Варна. Включена е в редица представителни поетични антологии и превеждана на руски, полски, унгарски, турски, английски, немски и др.
Умира на 12 юли 2001 г. във Варна, където и е погребана.

Източник: http://www.antimovski-han.org/article.php?id=964

Обратно към всички Статии