"Омразата е любов, която се е обърнала с гръб."

Тери Пратчет

Лайф коучинг – буквално живот трениране (англ.) или тренировка за живеене. На тази платформа имам желанието и амбицията да се съберем хора, които можем да допринесем за това Човекът да има къде да намери подкрепа, безопасна среда за възстановяване при необходимост и най-вече – тренировъчна зала, която да го подготви да се върне към Живота. Живот пълноценен, цветен, свободен и желан.

Симана Златева

– Бакалавър Защита на Националната сигурност. – Магистър по Мениджмънт. – Национален състезател по карате Шинкиокушин и по футбол, носител на републикански титли и купи и в двата спорта. – Носител на І дан по карате Шинкиокушин и участник в три Европейски първенства. – Автор на анализи в сферата на сигурността в пресата и участник в научни конференции по темата. – Бивш служител на Националната служба за охрана, ст. л-т. от резерва. – Собственик и управител на търговска фирма за внос и дистрибуция на етеричните масла и натуралната козметика на STYX Naturcosmetic, Австрия. – Лектор и автор на курсове и тренинги от 2006 година насам – “Изкуството да виждаш”, “Смехотерапия” І ниво, “Изкуството на Триумфа”, “Практическа Ароматерапия”, “Енергийна Ароматерапия”, “Страхът крие от нас собствената ни сила. Да си я върнем.”, “Силата на името – пътят на мълчанието”, “Да прощаваш е божествено”… – Говори свободно руски и английски език.

До тук с официалната част.

Родена съм във Варна и израснах край морето, спортът беше тънкото въже, което ме измъкна от лапите на смъртта. Майка ми, Варненската поетеса Венета Мандева, обичаше да повтаря, че според детските доктори нямало такъв запъртък в кариерата им. Ниска антителност, алергии, болна всяка седмица от всяко подухване на ватъра, гръбначно изкривяване – нищо не предвещаваше активен спорт, борбеност, а дори и да се случи, чак пък победи…

Само че от малка не ми харесва идеята някой друг да предопределя съдбата ми. Борех се със трудностите с дишането на тренировка, болките в гърба и неразбирането на околните. И когато, след време, започнаха да идват медалите, това беше изненада за всички, освен за мен. Аз знаех че мога и вярвах в себе си.

Във времето тази вяра не само не угасна, напротив, тя се усили и прерасна във вяра в другите. Знам колко е тежко да си пробиваш пътя сам и винаги през годините ми на треньорска кариера, още в началото, когато на 16 години поех първата си детска група по карате, та до курсовете и тренингите, които водя днес, не спирам да вярвам в хората. Не крия, че това периодично ми носи разочарования, но моментите на радост са неописуеми. Защото…

Курсовете

Разни хора, с различни проблеми, грижи, болки и мечти идват и си отиват. Излизам от кожата си всеки път – за да се усмихнат отново, да си повярват, да се събуди интересът им към живота, към цветовете му, да се осмелят да тръгнат отново изправени, въпреки че някъде някога са паднали и там има прогорена като от огън бразда, на която нищо не вирее, а споменът за болката още е жив… Някои се усмихват плахо, други са резервирани и маската на “знанието” не слиза от лицето им, трети са удивени и се палят лесно, като деца, четвърти оценяват ли оценяват – мен и всички останали участници, от висотата на своя измислен свят, в който болестта/проблемът карат влака. Резултатите, първите, винаги са налице, носят радост, хвърлят предизвикателства на “правилните” формулировки в главите, променят съдби…

След години някой, един от многото, подхвърля реплика. И на мигновено разгърналата се в съзнанието ми линия на живота му, ярко блясва моментът, онзи, на първият курс, преди години, когато предначертанието е спряло да работи, магията се е развалила, човекът е ПРОМЕНИЛ живота си, влизайки в ролята на Творец (да, да, Бог имам предвид) сам за себе си.

И в този кратък миг на РАЗБИРАНЕ се чувствам благословена. Хилядите километри, вечните хотелски стаи и квартири, ресторантската храна, битката всеки път, когато болестта ми се зъби с различни реплики, лица и форми, приспала човека и накарала го да забрави кой е. И ми иде да викам “Алоооо! Аз се боря за живота ти, ти за какво се бориш?!” Но не бива, трябва меко, леко, внимателно, пътечката обратно е като тънък конец, натискът не помага, най-много да го скъса и да отнеме последния шанс. Така че дълбоко вдишване, усмивка и нов опит…

А той, ЧОВЕКЪТ, се е справил. И този път.

Неописуемо.

Струва си.